Борис Христов има тежката съдба да бъде добре приет в света и дълго нежелан в родината си, а неговите Борис Годунов и Филип Втори до ден днешен остават ненадминати.
Роденият на 18 май 1914 г. в Пловдив Борис Христов завършва право в София и през 42-ра заминава да учи пеене в Италия със стипендия от царския дворец. Птичето на щастието кацнало на рамото му през 1942 г., когато на Богоявление, като солист на църковния хор на Дворцовия параклис изпява песен пред Борис ІІІ. Впечатлен, монархът му отпуска стипендия и го изпраща да учи оперно пеене в Италия. След 9 септември 1944 г. новата власт обаче спира стипендията, а Христов е третиран като родоотстъпник и близо 25 години не е допускан в България.
През тези години той покорява най-големите световни сцени – Миланската скала, “Ковънт Гардън“, оперните театри на Неапол, Флоренция, Барселона, Лисабон, Рио де Жанейро и др. Единствената сцена, отсъстваща от списъка, е нюйоркската Метрополитън, където е поканен през 1950 г., но му е отказан достъп заради закона Маккарти, забраняващ издаването на входни визи на жители на държавите от Съветския блок… От тогава, въпреки многобройните предложения, Борис Христов изключва нюйоркската опера от списъка си.
За личността му се носят легенди. Бохем и рицар, взискателен работохолик, човек на каузите… Докато покорява световните сцени отношенията на Борис Христов с комунистическото правителство в България остават напрегнати и на моменти направо враждебни. На великият бас често е отказвана входна виза за България. През 1962 г. не е допуснат даже на погребението на баща си. Въпреки това, никога не казва лоша дума за родината си, макар че го пускат да се върне за първи път едва през 1972 г.
Нещо повече – мнозина го наричаха – “Гласът, който моли Бога за България”.
Умира в Рим на 28 юни 1993, но тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“.
