На 25 юли 1980 г., точно когато в Москва се провеждат летните олимпийски игри, напусна „белия свят“ Владимир Висоцки, един от най-големите бардове не само в бившия СССР, но и в света.
Нито една съветска медия не съобщава за кончината му. Единствен вестник ,,Вечерна Москва”, и то три дни по-късно, съобщава тъжната новина. Въпреки това, новината достига до всички краища на Русия и в чужбина, а пред театър ,,Таганка” се стича огромна тълпа.
Съветското правителство по ,,онова” време признава заслугите му като актьор, но музикалното му творчество остава неразбрано и непризнато от комунистическата държава, а голяма част от песните му са забранени, тъй като засягат теми-табу в Съюза по негово време. Въпреки това музиката му, родена от страхотната симбиоза на неповторимия дрезгав глас на барда и китарните му изпълнения, можеше да се чуе във всеки дом, където имаше магнетофони. Стиховете на Висоцки се предаваха от уста на уста, като постепенно се превръщаха в народно творчество.
Някъде там в отвъдното, Висоцки навярно заема мястото, което му се полага по достойнство. Гледайки ни отгоре, той и днес ни прави по-добри, по-принципни, по-човечни и земни, без да ни съди, без да ни задължава.
Навярно там са и китарата, и неизменната цигара, черният хамлетов пуловер и болката по буйните коне, привързани на гроба му.
