143 години от Априлското въстание

20, но предизвиква за първи път света да обърне внимание на България. Въпреки че е неуспешно, Априлското въстание представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение.

В основата на въстанието е т.н. Гюргевски революционен комитет, в който влизали Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов и други. Ръководител бил Стамболов, а секретар – Стоян Заимов. Къщата, в която заседавали революционерите, е запазена и до днес и от няколко години по инициатива на организацията на ВМРО в Русе до нея се организира велопоход.

Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България, а предложили три дати, на които евентуално да избухне въстанието: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки трябвало да прецени степента на готовност и да определи датата на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.

Трескавата подготовка правела впечатление на местните мюсюлмани и на османските власти. Сигурна информация за “предприятието” обаче те получили едва след Оборище от участник в събранието, чието име на предател е изтрито от паметника в местността.

От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище били изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват подстрекателите на “мирната рая”. При опит да бъде заловен Тодор Каблешков, копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие изпратените турски военни. Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт.

Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките, Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото “Кърваво писмо”. Писмото е пренесено от 19-годишния Георги Салчев, който изминал петчасовия път от Копривщица до Панагюрище само за два часа.

От 95 въстанали села и градчета, във въстанието участват едва около 10 000 мъже, въоръжени с огнестрелно оръжие. Апостолите и загиналите във въстанието остават в българската история не като мъченици, а като герои.