На днешния ден отбелязваме 144 години от смъртта на Васил Левски, човека, когото нацията определи като най-великия българин.
Той отдава живота си за освобождението на България от турско робство. Неговата всеотдайност и нравствената му чистота са причина в народната памет той да остане като Апостол на свободата. Васил Левски е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Участва в Първата и Втората българска легии, както и в четата на Панайот Хитов. Неуспехът им го кара да тръгне по друг път. Убеден, че освободителното дело трябва да бъде пренесено в българските земи, той създава широка мрежа от революционни комитети. Тези комитети, макар и понесли сериозни удари от османската власт, три години след гибелта му организират Априлското въстание.
На 26 декември 1872 г. Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. 144 години след обесването му, в учебниците по история продължава да се тиражира грешката, че Апостолът е загинал на 19 февруари. Присъдата е изпълнена на 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. Бесилото, прекъснало живота на Апостола, е било издигнато на мястото, където днес е неговият паметник. Тогава то е било извън чертите на града.
И докато мястото на изпълнението на присъдата е известно, и до днес никой не може да каже с точност къде е било погребано тялото на най-великия българин. През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но това така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.
