Според народната традиция след Архангеловден, от 11 ноември, започват Вълчите празници (Вучляци, Дзверини дни), които се отбелязват за умилостивяване на вълците. На различните места в страната те се празнуват по 3, 5, 7 или 9 дни.
По това време хората довършвали всички започнати ремонти, поправяли огради и запушвали процепите, през които можели да се промъкнат зли сили.
Почитането на вълка има старинна митологична основа. Народната вяра го свързва с древно божество на гората и отвъдния свят. Вълкът е бил тотемно животно за прабългарите (включително на ханския род Дуло и за някои славянски племена). Късни християнски легенди го свързват с дявола, а кучето – с Бога. Най-ярък представител сред вълчето царство е Куцалан, сивият вълк, който води глутницата. Една легенда разказва, че Архангел Михаил навързал вълците и ги повел след себе си. Затова вълчите дни са прилепени към неговия празник. Накрая останал само Куцият вълк, който се почита на осмия ден (16 ноември, известен като Вълча Богородица). Нейната празничност се определя от митологичния образ и реалната заплаха от вълка за стопаните и тяхната стока.
На този ден жените строго спазват определени забрани: думата вълк не се произнася; не работят с вълна, не кроят и шият дрехи, защото вярват, че човек, облечен с дреха, изработена през тези дни, ще бъде нападнат от вълци; не похващат остри предмети – игли, ножици, гребен, дарак, за да не ги стигнат зъбите на вълка; не перат, за да не се пенят на вълците устата.
В навечерието на Вълчата Богородица ножиците се връзват с червен конец – да не се отварят устата на вълците, а жените мажат с кал огнището, за да залепят устата и очите на вълка. Друга забрана, която се е спазвала, е да не се излиза извън дома след залез слънце и да не се изхвърля пепел от огнището на двора. Ако все пак мъжът излезе извън дома, жената вдява след него 3 пъти червен конец. Българите вярват, че вълчият вой вещае болест, глад или смърт. Сънуването на вълк също е лошо предзнаменование.
