Преди 35 години на днешния ден Русе, както горчиво се шегуваха зевзеците, стана „пристанище Разград запад“.
Тогава, в духа на т.нар. Юлска концепция, с Указ 2704 на Държавния съвет, одобрен от политбюро на ЦК на БКП, влезе в сила новото териториално деление на страната и градът с 23-вековна история, административен център от римско време, четвърти (тогава) по големина град в България, стана вилает на Разград.
Подобна бе участта на старопрестолния Велико Търново, който стана подведомствен на Ловеч, а мощните по това време Видин, Плевен и Стара Загора – бяха подчинени съответно на Монтана, Ловеч и Хасково.
Критериите, по които са били определени новите областни центрове и до ден днешен остават неясни. Като една от основните причини за новото административно делене тогава се посочва, че над 3/4 от финансовите потоци, насочени към 28-те окръга на страната, се усвояват от окръжните центрове, а този модел на разпределение на ресурсите в страната задълбочава и изостря противоречията между центъра и периферията.
Според други – надделели са местническите чувства на част от тогавашния партиен елит. Специално за Разградска област се говори, че е надделяло становището на родения в Лозница Пенчо Кубадински.
Според трети, „реформата“ е била опит на Тодор Живков „безкръвно“ да се освободи от някои местни партийни феодали.
Противопоставянето на разполагащите със значителен икономически, административен и кадрови потенциал утвърдени центрове (над 80 на сто от ръководния състав на новоизградените областни, партийни и държавни структури пътуваха от Русе до Разград и обратно) на новоизлюпените такива, включи в битката и населението. Хората от новите областни центрове се почувстваха ощастливени, тези от загубилите статута – унизени. Защото нищо особено не се бе променило – старите поделения на ведомствата си останаха в старите окръзи, само губернаторските местоседалища се промениха. И цялата местническа па́ра под налягане отиде в свирката на административното псевдопреустройство.
